Има два вида
гордост.
Гордеем се,
когато сме постигнали добри резултати, когато ни похвалят. Тогава се чувстваме
доволни от себе си. Често сме чували родител да казва на детето си: „Сине (или
дъще), гордея се с теб!”
Но има
гордост, която е особен вид негативно качество, което води до бездушие,
самонадеяност и пренебрежение към околните. За такъв човек се казва, че е
горделив и високомерен.
Дори високо
издигнати в обществото хора, честни, умни и добри по начало, могат да погубят
своите добродетели, когато се случи да бъдат погълнати от собственото си
самолюбие.
--------------------------
Ще си позволя да дам за пример класическия образ на
Одисей.
...Одисей притежавал прекрасни качества: трудолюбие,
щедрост към хората. Бил умен, справедлив и честен. Красив, любящ и грижовен
съпруг. Разбира се, много добър мореплавател.
Но наред с тия положителни качества дълбоко вътре в
себе си таял убеждението, че е всесилен и непобедим. Смятал, че нищо и никой не
може да му попречи да се справи сам с каквото и да било.
Смелостта не е лошо качество. Напротив тя помага на
човек да постигне своите цели в живота. Обаче, когато смелостта се превърне в
самонадеяност, тя води до прекалена самозабрава – до горделивост. Това не се
харесва на Бог!
Такъв бил случаят с Одисей.
Богът на справедливостта искал да накара Одисей да
разбере, че колкото силен и мъдър да е даден човек, той не може да устои на
висшите сили, които стоят над човека. Затова Одисей бил подложен на поредица
изпитания по време на един от походите му по море. Настигнат от мощни стихии и
морски бури, смелият мореплавател в един момент останал сам сред бурния океан.
Бездната на високите черни вълни го въртяла в кръг, готова всеки миг да го
погълне. В своята безпомощност, Одисей започнал да моли Бога на милостта за
помощ и спасение. Молел се да му прости самонадеяността и горделивостта – себелюбието му.
В своята милост Бог му простил и излял благословията
си! Одисей бил спасен. Преклонил се с благодарност и смирение пред своя
спасител, на когото останал предан до края на живота си.
Както знаем, накрая след дългите изпитания се завърнал
благополучно в своя дом при семейството си, където го чакала любящата му и
вярна съпруга.
* * *
Горделивата принцеса
Това не е приказката за горделивата царска дъщеря, а
една обикновена история за едно горделиво момиче.
--------------------
Младо семейство, мъж и жена, живеели в богат и
разкошен дом с прислуга. Нищо не им липсвало, но си нямали рожба. Това била
единствената причина, която ги карала да се чувстват нещастни.
Едва след десет години им се родила дъщеря. Тя греела
като ясна звезда в техния дом. Развеселили се сърцата на родителите. Поканили
много гости, за да отпразнуват този светъл празник. Майката и бащата сияели от
радост. Те казвали за момиченцето: „Това е нашата малка принцеса”. Тя била обградена
от много внимание и грижи. Денонощно бдели над нея и следели нищо да не й
липсва. Детето живеело, както се казва „като в саксия”. Когато поотраснало
бащата постоянно питал дъщеричката си: „Какво желае моята малка принцеса?”
Докато било малко, момиченцето искало само играчки,
лакомства, забавления... Колкото растяла дъщерята, толкова по-недоволна и
по-капризна ставала. Купували й хубави тоалети, бижута, сувенири, но винаги
оставала недоволна. Девойката била толкова горделива и недостъпна, че
приятелките й започнали да я отбягват. Те вече не я наричали красивата принцеса,
а горделивата принцеса. Годините на девойката се понатрупали. Всичките й връстнички
се омъжили и имали вече деца. Горделивата принцеса не одобрявала никого за
съпруг. Бащата започнал сериозно да се безпокои за бъдещето на дъщеря си и дали
тя ще се омъжи някога.
Веднъж в техния дом пристигнал синът на съдружника му,
с когото имали общ бизнес. Наложило се да бъдат подписани по-бързо важни
документи. Когато младият мъж влязъл в кабинета да изчака съдружника на баща
си, там заварил горделивата принцеса. За първи път се случило момичето да не издържи погледа на даден мъж. Тя била
впечатлена от представителния му вид и интелигентен начин на изразяване.
Момчето също проявило интерес към красивата девойка. Често започнало да
посещава дома на бизнесмена, кога с повод, кога без повод.
След няколко
седмици влюбеният мъж направил предложение за женитба. Бащата разбира се много
се зарадвал, но не бил спокоен, като знаел характера на дъщеря си. Решил, че ще
трябва да постъпи честно и откровено, като предупреди жениха за нейните
недостатъци. После ще бъде много по-тежко, когато остане разочарован. И преди да
даде благословията си на младите, казал на момчето:
- Слушай момко, трябва да ти призная нещо отнасящо се за
моята скъпа дъщеря, докато все още не е късно. Колкото е умна и красива,
толкова е и горделива. Нищо не може да прави и нищо не пипва в къщи. Никога не
е приемала съвети от никого. Трудно ще можете да се спогодите. Признавам, че
ние с майка й направихме голяма грешка с прекомерната си загриженост и
родителска любов. Вместо добрина всъщност й причинихме злина.
Младият мъж отговорил:
- Не се тревожете за тези неща. Ако тя ме приема за
съпруг, аз я приемам такава каквато е. Имам само едно условие: Да ни оставите
да живеем известно време сами в друг град. След това можете да ни посещавате.
Горделивата принцеса приела да се омъжи. И както му е
реда след седмица направили голяма сватба. Според уговорката младите заминали
да живеят в друг град. Пристигнали в новия си скромен дом. Къщата била
едноетажна с няколко стаи и без прислуга. Всичко било ново, изискано и
подредено с вкус. На другата сутрин съпругът казал на жена си:
- Скъпа, аз отивам на работа. Ти приготви обяд и
вечеря. Знаеш къде са продуктите.
- Но, аз не умея да готвя! – казала важно принцесата.
- Нищо, ще се научиш, миличка – отвърнал любезно
съпругът.
Когато се върнал от работа, горделивата принцеса
стояла безучастно на фотьойла пред телевизора. Цял ден не хапнала нищо. Това се
повторило на втория, на третия ден... Търпеливият съпруг продължавал да ходи на
работа, без да влиза в спор, когато не намирал нищо на масата. И двамата
живеели в мълчание. Вече трета седмица се хранели с каквото се намери, колкото
да не припадат от глад. Къщата била занемарена. Най-после съпругът не издържал
и казал на жена си:
- От днес ще се храня на закусвалня.
Когато се прибрал в къщи намерил бележка: „Връщам се
при мама и татко, сбогом”.
„Твоя воля – тихо промълвил изоставеният съпруг – прав е бил баща ти, като казваше, че ти си
непоправима съвременна принцеса.”
Дъщерята пристигнала в дома на родителите си без предварително
да се обади. Набързо ги информирала, че е напуснала дома на съпруга си и вече
ще живее при тях. Нейното внезапно завръщане не ги изненадало много, тъй като
всичко можело да се очаква от една разглезена дъщеря.
Тя се надявала да бъде приветствана от всички с радост
послучай завръщането си и да заживее отново обградена от внимание и без грижи.
Надеждите й обаче не се оправдали. В дома на родителите й било тихо, тъй като
след свадбата, прислугата била освободена. Възрастните хора предпочитали да
бъдат сами, отдавайки се на спокоен и умерен живот. Надявали се, че в новия си дом дъщеря им ще се
научи на много неща, на които те не успели да я научат.
Разочарована от
резервираното посрещане, дъщерята се затворила в стаята си и не се показала
цели два дена. Майката не могла да понесе тази постъпка на дъщеря си. Тревогата
я разболяла и довела до състояние да не желае да разговаря с никого. Бащата
също бил като покрусен. Дълго чакала принцесата да се появят мама и татко, да я
поканят на трапезата. Накрая се принудила сама да ги потърси в стаята им. Те
лежели на спалнята съкрушени и с тъга в очите. Никога не ги бе виждала така
отчаяни. Бащата казал с отпаднал глас:
- Дъще, ние сме вече възрастни и болни хора, разчитаме
на теб да се погрижиш за нас.
В този миг станало чудо. В сърцето на младата жена
проникнал светлият лъч на добротата. Тя се хвърлила в прегръдките на родителите
си и през сълзи казала:
- Скъпи, мамо и татко, моля ви да ми простите! Ще
направя най-доброто за вас!
На другия ден, на масата били подредени вкусни ястия. Домът
блестял от чистота. Дъщерята вече не капризничела, не безделничела и не
скучаела. Напротив, работата й доставяла удоволствие.
Радостта се завърнала в сърцата на добрите родители.
Щастливи били като виждали настъпилата промяна в поведението на детето си.
Но все още нещо липсвало в този дом. За да бъде пълно
щастието, съпругата изпратила телеграма на съпруга си: „Скъпи мой, обичам те!
Очаквам с голямо нетърпение да дойдеш при своята покорна и помъдряла съпруга.”
Съпругът прочел с вълнение телеграмата. Чувство на
облекчение и безгранична радост се разлели по цялото му тяло.
* * *
Самонадеяният
учен
/Случка, отразена в списание „Духовно слово”/
Било месец октомври 1890 година. На една от малките
гари по железопътната линия Лион – Париж в бързия влак се качили двама пътника.
Единият, възрастен човек на около шестдесет и пет години, с приятно лице и
спокойни сини очи, и двадесет и пет годишен висок, строен младеж с енергичен
израз на лицето и живи черни очи. Двамата се настанили в едно купе и седнали
един срещу друг. Скоро завързали разговор. Младият човек се представил като Гастон
Леру. Завършил естествени науки и сега пътувал за Париж на специализация в
института на прочутия професор Луи Пастьор. Като чул това, очите на възрастния
човек светнали с особена светлина. Лицето му се озарило от приятна усмивка и
заговорил:
- Най-искрено се радвам за Вас, ученолюбиви господине.
Науката, която сте избрали за Ваша специалност е повече от интересна. Тя ще Ви представи
много случаи, за да се убедите в чудната премъдрост на Твореца. Вие сигурно сте
много религиозен, нали?
Неприятно изненадан, младежът свил намръщено вежди и
си помислил, че събеседникът му вероятно е някой прост човек, от старото
поколение, усмихнал се небрежно и отговорил хладно:
- Религиозен ли? Не особено. Струва ми се, че науката
върши работата си и без Бог. Аз, поне, който завърших висше образование никога
досега не съм имал нужда от религия.
Човекът не очаквал подобен отговор и бил неприятно
засегнат. Но все пак отговорил спокойно:
- О, за себе си Вие сте прав, ученолюбиви господине,
съвършено прав. И не са малко интелектуалците като Вас, които биха потвърдили
същото за себе си. Но, науката, драги господине, чистата, истинската наука ...
- Съжалявам – прекъснал го младежът – но не съм
съгласен с Вас. Както изглежда, говорите за наука, която вече не съществува,
която отдавна си е изпяла песента. Днешната наука е друга. Днес ние буквално
летим напред, без да има нужда от Бог или тем подобни предразсъдъци.
И доволен от себе си, младежът запалил цигара.
Възрастният разбрал, че е безполезно да
разговаря с този млад учен и като въздъхнал, извадил от чантата си малка Библия.
Отворил я, благоговейно се помолил и се задълбочил в четене. Наблюдавайки го
през облаците на тютюневия дим, младежът повече не се съмнявал в правилността на
своята преценка, а именно, че този човек, пенсиониран учител или чиновник, е типичен
представител на едно поколение, което по силата на своето възпитание и
традиции, все още има известни религиозни потребности, но скоро ще изчезне от
лицето на земята.
Времето летяло. Младежът изпушил доста цигари, а събеседникът
му прочел доста страници от Светата книга. Скоро влакът спрял на Парижката
гара. Докато младежът се занимавал с куфарите си, възрастният човек му подал
визитната си картичка и любезно му казал:
- Когато постъпите в института, драги господине,
обадете ми се, ако обичате. Въпреки разликата в нашите схващания, може би ще Ви
бъда с нещо полезен.
И изчезнал сред навалицата. Когато младежът най-после хвърлил
небрежен поглед върху картичката, прочел с голяма изненада на нея името:
Професор Луи Пастъор. Едва тогава си спомнил, че това лице наистина му е
познато, че много пъти го беше виждал на снимка. Засрамен бил не само от
непочтеното си държане към своя бъдещ професор, но и озадачен от факта, че този
световно известен учен, истински корифей на природните науки, се оказа вярващ.
Луи Пастъор имал ученици по целия свят. Много от тях първоначално
били невярващи, както и самият Гастон Леру. Но скоро младият, самонадеян учен
станал скромен служител на истинската наука и смирен син на Небесния Отец.
-------------
Бог търси човека. Протяга му ръка. Иска да му стори
добро. Предлага му спасение. Нормално ли е да посрещнем със скептична усмивка
Божествения жест? Кой удавник отказва да се качи в спасителната лодка, защото
кормчията му е непознат?
... „Има хора, които не вярват в Божествените истини.
Дали, защото те не са доказани за тях? Не! Не, защото те не ги харесват. По
Божията воля, Божествените истини не навлизат през разума в сърцето, а през
сърцето в разума. Защото човешките истини трябва да познаем, за да ги обикнем, Божиите
трябва да обикнем, за да ги познаем” .../Паскал/.
Един от най-великите учени на двадесети век Алберт
Айнщаин е казал:
„Аз твърдо вярвам в онова Велико Същество, което е
създало такива чудни дела във Вселената. Моят слаб ум не може да го проумее. Аз
смея само със смирено благоговение да коленича пред Него”.
* * *
Няма коментари:
Публикуване на коментар