ЩАСТИЕ

                                

Всеки се стреми към щастие. Критериите за щастие от човешка гледна точка са здраве, благополучие, успехи във всички области на живота и т.н. Целият свят се лута в търсене на щастие и мир. Преследваме го по най-различни начини – взаимоотношения, семейство, развлечения, спорт, религия, обществено положение и много други. Това са добри средства, но когато постигнем това към което сме се стремели, разбираме, че то не ни удовлетворява. Щастието не се крие в богатството, разкошния живот, някакъв висок пост или титла, притежаването на власт и слава. Историята е изпълнена с примери, а и животът, който живеем доказва, че всички тези притежания не ни правят истински щастливи. Много богатите хора, отговорните ръководители или едри бизнесмени живеят под непрекъснато напрежение и безпокойство. И въпреки властта и парите, разочарованието, неразбирателството, тревогите, ги дебне на всяка крачка.

Съществува ли наистина на този свят щастие? Ако то съществува, как може да го постигнем?

Много учени, философи, свети хора са се стремели и работили през целия си живот за откриване на щастието. Те ни насърчават, че щастие има и то може да бъде намерено.

Цялата тайна за неговото откриване се състои в това, че трябва да го потърсим вътре в самите нас...

                    *  *  *

                 Тайната

Вяра беше художничка. Всяка сутрин излизаше на разходка сред природата в крайморския парк и по брега на морето. Разглеждаше с любопитство всяко кътче, всяко интересно дръвче, цвете или камъче. Радваше се на всичко красиво, което я заобикаляше, правеше я спокойна и с приповдигнато настроение.

Веднъж по време на разходка съвсем непринудено тя се запозна с две жени на нейната възраст - около четиридесетгодишни. Едната от жените се обърна към непознатата, която бе спряла за кратка почивка край брега:

- Извинете, ако ви безпокоим, но аз и приятелката ми имаме голямо желание да се запознаем с вас. От няколко години двете спортуваме за здраве край морето. Често ви виждаме да се разхождате сама. Ако желаете може да се присъедините към нас. Ще ни бъде много приятно да се опознаем и сприятелим. Не искаме да прозвучи като ласкателство, но от вас се излъчва някакво благородство и спокойствие.

Вяра неволно изпита смущение от прямотата на тези непознати жени. Отговорът й бе неопределен, но вежлив:

- Благодаря за предложението, но ще бъда откровена с вас. Когато съм сама се чувствам по-близо до природата. Това ми дава вдъхновение в работата като художничка. Но ако желаете може да дойдете в ателието ми. Там ще имаме възможност да си поговорим. Ще ви покажа и моите картини.

После тя извади от малката си чантичка визитки, които предложи на новите си приятелки. Пожелаха си приятен ден и се разделиха.

След три дни двете жени посетиха ателието на художничката. Тя беше с работната си дреха. Посрещна гостенките си приветливо и ги настани в малкото кътче за гости. Изпиха по чаша кафе, а след това започнаха с интерес да разглеждат някои от завършените картини. Художничката спря пред една от картините, която се наричше „Тайната”.

- Това е любимата ми картина. Тя изразява вътрешната загадъчност, която е дълбоко скрита във всеки човек.

Жените бяха погълнати от преливащите нюанси и невероятното радостно чувство, което изпитваха, когато съсредоточено се вглеждаха в тази великолепна картина.

Едната от гостенките попита:

- Може ли, ако не е тайна, да ни разкажете как стигнахте до идеята да изобразите тази вътрешна загадъчност чрез вашето изкуство?

- О, това е свързано с преминаването през един дълъг път от изпитания в живота ми. За да ме разберете би трябвало да ви разкажа накратко моята история. Тя е подобна на много други драматични истории, които се срещат по света. За мене обаче тази поредица от изпитания бе предпоставка, която ме доведе до прозрението за онази тайнственост скрита в душата, която като че ли съм търсила през целия си живот...

Ето и самата история:

Имах щастлив и сполучлив брак. Със съпруга ми и дъщеря ми живеехме в разбирателство и много обич. По професия мъжът ми бе журналист. Дъщеря ми – примерно, красиво и добро момиче с отличен успех в училище.

Какво се случи?

Мъжът ми се оказа единствения наследник на свой чичо от Аржентина. Получи много голямо богатство. Отначало всички бяхме във възторг. Отдадохме се на охолен и разточителен живот. Мъжът ми се промени коренно. Заряза професията си, която дотогава вършеше с голям интерес и желание. Основа няколко холдинга. В жаждата си за власт и още по-голямо богатство, ставаше все по-зает, все по-напрегнат и неспокоен. Неговото високомерие все повече ни отдалечаваше един от друг. Така нашият хармоничен семеен живот пое в обратна посока. Богати бяхме, но вече го нямаше разбирането, доверието. Нямаше я любовта...

Дъщеря ми също се промени до неузнаваемост. Получи от баща си последен модел лека кола. Обличаше се с екстравагантни скъпи тоалети. С весели компании се връщаше призори. Казват хората: ”Когато имаш много пари имаш и много приятели.” По цели нощи не спях. Съветвах, молех, настоявах да се сложи край на този безсмислен и опасен начин на живот. Но моят глас бе като глас в пустиня. Никой не ме чуваше – нито дъщерята, нито бащата.

Случи се най-лошото! След една бурна нощ в дискотека, а после в заведение, дъщеря ми и приятелите й катастрофираха с нейната луксозна кола.

Всички оцеляха, но не и детето ни. Почина на третия ден. С мъжът ми бяхме съкрушени. Болката от загубата на най-скъпото бе непоносима. Мъжът ми се чувстваше виновен за загубата. Сега разбираше каква вреда е нанесъл на детето ни, в желанието си да го направи доволно и щастливо. Нищо вече не можеше да се поправи. Болезнените терзания по свидната рожба и прекомерната работа разклатиха здравословното състояние на съпруга ми. След две години почина от инсулт. Останах сама.

Вяра въздъхна тежко и после продължи:

- За какво ми беше всичкото това богатство? То ми донесе само болка, страдание и нещастие. Направих дарения на няколко болници и домове за сираци. Сега живея сама в малка къща с двор, в който има красиви цветя, храсти и няколко плодни дръвчета.

Всичко – къщата, двора, ателието, поддържам без ничия помощ. Така не ми остава възможност да се поддавам на тъжните спомени от миналото, по загубата на любимите хора. Най-добре се чувствам край морето. Там имам едно любимо място, където сядам край брега и дълго съзерцавам хоризонта. Самовглъбявам се и не разсъждавам за нищо. В такива моменти се чувствам освободена и в същото време изпълнена с вътрешен мир, благодат и надежда. Осъзнавам как някаква невидима сила ме презарежда и направлява по пътя за разкриване на тайната, скрита в мен. Така стигнах до идеята да нарисувам тази картина. Отдадох се с цялото си сърце на работата, на природата, на картините... Сега единственото ми желание е да остана вярна на себе си, на изкуството си и на Истината...

...Изминаха над двадесет години от запознанството на трите приятелки. Дружбата им продължаваше и когато бяха вече на средна възраст. Всяка сутрин се срещаха на любимото им място край морето. Тихо си споделяха кратките радостни мигове от ежедневието на своя скромен живот ...

                       *  *  *

        Търси Бог вътре в себе си

      /Разказът е по перифразирана приказка, която преди няколко години бях прочела в един вестник/

Един човек дълго разсъждавал върху това какви са причините за нерадостната и тежка съдба на хората. Най-после решил да отиде за отговор при прочут Мъдрец, когото попитал:

- Свети човече, моля те да ми разкриеш, защо ние хората векове наред проливаме и пот, и кръв, а все не можем да направим живота си, ако не райски, поне човешки? Нали Бог ни е създал по „свой образ и  подобие” Дал ни е две очи, две уши, две ръце, но въпреки всичко не можем нито да Го видим, нито да Го чуем, нито да се докоснем до Него!

Усмихнал се Мъдрецът и отговорил:

- Вярно е, че човек има всичко това, но въпросът е как го употребява? Как използва тялото, сетивата си, ума си, с които Създателят го е дарил? Преди всичко Творецът е поставил най-близо до главата му висшия разум, но той обикновено взема за свой съветник най-нисшия, поставен на най-отдалеченото място от главата му. Има очи, с които да оглежда заобикалящия го свят, но има и други, вътрешни, с които да оглежда себе си и своите постъпки. Ала той ползва само тези, с които да намери недостатъците на другите и краткотрайните удоволствия в света. Тези, с които да покаже превъзходството си над останалите или да отмъсти на противниците си. Бог му е дал уши, с които да се вслушва в това, което говорят хората, а също и други – вътрешни, за да чува какво говори вътрешният му глас – гласът на мъдростта. Бащата е положил в гърдите на своето дете – човека, сърце, с което да обича, да прощава, да милее за всяко същество, да се радва и прави добрини ... Но човекът е допуснал да закоравее сърцето му. Потънал в морето на алчността и гордостта е станал безчувствен към страданието на ближния. Търси да намери грешките на другите без да забелязва своите собствени. Стреми се към отмъщение, без да помисли за опрощение. Цял живот търси своите врагове, но не може да разбере, че най-големият му враг е самият той със своето духовно заблуждение и невежество. Много усилия е положил, за да опознае и оползотвори това, което е около него, но твърде малко е опознал и оползотворил от това, което е вътре в него. Затова той гледа, но не вижда, слуша но не чува, говори но не разсъждава, а вечно се окайва и страда. Сега върви и не забравяй това, което и на други като теб съм казвал: „Потърси Бог, вътре в себе си, за да те потърси и Той.”

                              *  *  *

                          Съдба

В един голям град, в печатница за вестници, работел млад и способен печатар. Живеел скромно от припечелените с честен труд пари. Дошли неспокойни времена. Печатницата била закрита и много работници останали без работа. Един от тях бил и работникът на име Петър. Той търсил работа доста време, но сред настаналата безработица му било трудно да се устрои някъде.

Един ден се отправил към железопътната гара с намерение да се качи на първия влак, който свари да тръгва към провинцията. Не бил суеверен нито вярващ, но решил да се остави в ръцете на съдбата. Нека тя да го отведе там, където ще се чувства доволен и щастлив ...

Пътувал цяла нощ. На сутринта, когато отворил очи видял, че влакът е спрял на една малка гара, разположена в полите на красивия балкан. Слязъл от влака да се пораздвижи и порадва на красивата местност. Не обърнал внимание колко ще бъде престоя на влака. Докато се огледа, влакът вече потеглил. Петър останал на обезлюдения перон сам. „Може пък тук да е късметът ми да си намеря работа – помислил си той.” Тръгнал към малката сграда на гарата. На едно гише продавала билети млада миловидна жена. Петър се загледал захластнато в жената и смутено запитал, къде може да намери хотел или къща, за да пренощува тази нощ.

Жената, която се казвала Елена, го насочила как да намери хотела. Петър благодарил за любезността и тръгнал към центъра на малкото, красиво градче. Настанил се в скромна, но добре подържана и чиста стая. Измил се, легнал си, но въпреки, че бил уморен от пътуването не можел да заспи. Сънят бягал от очите му, а в ума му неволно изплувал образа на младата жена.

Изминали няколко дена в търсене на работа. Петър извадил късмет. В пощата тъкмо се освободило място за куриер и той бързо бил назначен на вакантното място. Не усетил как несъзнателно краката му го повели към гарата. Искал да сподели радостта си с младата продавачка на билети. Имал чувството, че се познават не от няколко дена, а от много отдавна. Елена го изслушала с голямо внимание, а вълна от необяснимо вътрешно щастие я изпълнила цялата.

Започнали да се срещат често. С всеки изминат ден се опознавали все повече. Между двамата млади пламнала любовта. Вече не можели един без друг. По много въпроси имали еднакви разбирания. Възникнал само един проблем. Елена била религиозна, четяла свещени писания и посещавала църквата всяка неделя. Петър бил на противоположната страна. Той смятал, че набожността е отживелица – остатък от миналото на невежите хора. Не приел да присъства на духовните беседи в църквата. Това много наранило Елена. Готова била да направи всичко друго за любимия си, но не и да пренебрегне вярата и предаността си към Бог. Наложило се да се разделят, въпреки че били силно привързани един към друг.

Петър се справял с работата си в пощата много добре. Всички били доволни от него, а и той се чувствал удовлетворен. Бил радостен и щастлив с Елена, но трябвало да напусне това китно градче, за да може да я забрави по-лесно.

Когато отишъл в дома на Елена, за да се сбогуват, тя била тъжна и много нещастна от предстоящата раздяла. Изпратила го със сълзи на очи. Дълго гледала през прозореца как бавно се отдалечава по пътя, докато фигурата му изчезнала в далечината.

Изминала една седмица от раздялата на двамата влюбени. В неделя сутринта Елена, както обикновено, се отправила към църквата. Стояла на скамейката в църковното помещение с наведена глава без да чува и осмисля това, за което се говори в проповедта. Мислите й били насочени към любимия човек, когото така силно обикнала. Петър също много обичал Елена, но не можел да се примири тя да поставя любовта си към Бог над любовта си към него.

По време на проповедта вратата на църквата леко се открехнала. Някой тихо влязъл и седнал на последния ред. Беседата свършила. Елена се стреснала и като в сън се насочила към изхода. Когато наближила последните редове тя изведнъж спряла и останала като вкаменена. Не можела да повярва. На последния ред седял Петър. Той бавно се изправил, направил напред няколко крачки и застанал неподвижно като статуя. Двамата се гледали изненадани и безмълвни. В миг Елена осъзнала всичко. Затичала се и силно прегърнала скъпия за нея човек. Нищо не можело да възпре буйната й радост, че са заедно тук в Божия дом. Хванати за ръце като малки деца, те преливали от щастие. Вярата в Бог вече не била преграда между двамата. Напротив, Божията любов ги събрала. Разпалвала се все повече, за да остане завинаги в сърцата на двамата щастливи съпрузи.

*  *  *

Един ден от дневника на един ученик

23 май, 8ч. сутринта.

Днес е последният ми учебен ден. Ура-а! Вече съм зрелостник! От утре ще се отвори нова страница от живота ми. Но сега трябва да побързам. Не ми се ще да запомня последния си учебен ден със закъснение в клас...

23 май, 8ч. вечерта.

Интересно! Когато днес за последен път бях в класната стая, изпитах смесеното чувство на тъга и радост. Радост, защото няма повече уроци, няма ученически час, няма ограничения. Тъга за това, че всички ще се пръснем и всеки ще поеме по своя житейски път. Но най-много ще ми бъде тъжно от раздялата с нашия любим класен ръководител, г-н Щерев.

Всички го обичаме много. Когато днес беше с нас за последен път, спря поглед върху всеки един по отделно, след което каза:

- Скъпи приятели, в този последен час бих искал да си поговорим по въпроса – „Що е щастие?” Ако желаете, нека всеки от вас отговори на този въпрос според своето виждане. В класната стая настана пълна тишина. Няколко минути стояхме мълчаливи и замислени всеки със своите бъдещи планове и мечти ...

Изведнъж бентът се отприщи. Всеки искаше да вземе думата. Надпреварвахме се един през друг да обясняваме какво е щастието.

Повечето смятаха, че щастието е в това да имаш здраве, добра кариера, финансово да си обезпечен.

Някои мечтаеха да се впуснат в пътешествия, за да търсят щастието по големия свят. Други искаха да станат откриватели на  научни тайни, които да ги направят известни. Така, като оставят след себе си нещо полезно, ще се почувстват щастливи.

Повечето момичета споделиха, че щастието е в любовта, в добрия семеен живот и материалното благополучие.

Изказванията бяха все в този дух. Мечти, желания, планове, копнежи... Г-н Щерев ни слушаше с голям интерес и внимание. Не усетихме как премина времето. Училищният звънец ни стресна. За първи път не скочихме от местата си. Един от учениците попита:

- Г-н Щерев, може ли вие да ни кажете, според вас що е щастие?

Учителят се усмихна и каза:

- Когато бях на вашата възраст, моята гледна точка за щастието не се различаваше много от вашата. През живота си срещнах и доброто и злото. Много съм чел, много неща съм видял и много преживял. Разбрах, че животът е истинското училище. Той ме научи да се самонаблюдавам и вярвам на вътрешната си интуиция. Да се вслушвам в това, което ми говори сърцето. А то ми подсказваше, че всичко онова, което ми дава вътрешен мир и любов е щастие. Мили приятели, търсете щастието вътре в себе си! Вярвайте в щастието! На добър час!

Всички изведнъж се втурнахме към обичния ни учител. Прегръщахме го, обсипахме го с букети цветя. Момичетата ронеха сълзи заради раздялата, а след това се смееха от радост и вълнение.

Никога няма да забравя този последен ученически час, нито образа на любимия ми учител.

*  *  *

Защо?

Когато Светла беше на четири годинки, всяка сутрин, докато стигнат до детската градина, тя непрекъснато задаваше въпроси на майка си. Като всички съвременни малки деца тя беше много любознателна и питаше:

- Мамо, защо трябва да ходя на детска градина? Не може ли да си играем вкъщи двете с теб?

Майка й отговарше:

- Не може, миличка, нали трябва да работя.

- Защо трябва да работиш?

- Защото, когато поискаш нови дрешки, играчки, сладкиши и бонбони, с какво ще ги купим? Трябват ни парички. Когато хората работят получават пари, за да се хранят, обличат, веселят – обясняваше търпеливо майката.

Този отговор не задоволяваше Светла и тя продължаваше да пита:

- Мамо, мамо, защо хората трябва да купуват всичко с пари? Не могат ли да работят колкото искат, да се хранят колкото искат, да се веселят колкото искат?

Най-после стигнаха до детската градина. Край на въпросите засега.

Така беше всеки ден: Защо? Защо? Защо?

- - - - - -

Светла стана на седем години. Тя продължаваше да задава въпроси на майка си, но те вече имаха по-друг характер:

- Мамо, откъде идват всички хора? Като умират къде отиват?

Майката отговаряше:

- Бог е създал слънцето, звездите, земята, животните, хората. Когато хората умират той ги прибира отново при себе си.

Детето не спираше и отново питаше:

- Аз как съм се родила?

Този въпрос доста затрудни майката и тя казва:

- Когато пораснеш ще разбереш.

- Не, не, аз съм вече голяма. Искам да знам всичко.

- Добре, след вечеря ще ти дам да прочетеш една малка книжка за деца, в която ще намериш отговор на твоя въпрос. Вече можеш да четеш. След като я прочетеш, ако нещо не можеш да разбереш, заедно ще я обсъдим.

- - - - - -

Светла вече беше на дванадесет години. Майка й  приготвяше вечерята, затова тя започна да атакува татко си с въпроси:

- Татко, защо на света има добри и лоши хора? Защо едни са бедни, други богати? Едни са здрави – спортуват, танцуват, а други сакати, болни, слепи или глухи. Не може ли всички да са добри, здрави, весели, красиви?

Бащата обясняваше:

- Бог така е създал Вселената. За да може земята да съществува трябва да има тъмнина и светлина, студ и топлина, добро и зло. Това е светът на двойнствеността. Не могат нещата да са еднакви. Да вземем за пример едно ябълково дърво. Не всички ябълки на клоните са еднакви. Едни са по-едри, други по-дребни, едни са вече узрели и сладки, а други още не са узрели. Така е и с хората – има различни хора.

- Но ти не ми отговори защо едни хора са добри, а други лоши - убиват, лъжат, крадат. Защо едни живеят в мизерия, а други в разкош?

Този въпрос е с повишена трудност и бащата се позамисли, но накрая отговори:

- Дъще, ти си чувала да се казва: „Каквото си посял, това ще пожънеш.” Също така: „Каквото си постлал, на това ще легнеш.” Тези мъдрости ясно говорят, че хората страдат от собствените си дела. Който е направил лошо някому, в живота рано или късно се връща и на него с лошо. Този, който е направил добро, някога ще получи добро.

- Но, татко – възрази  дъщерята – аз съм чувала за много лоши хора, които са извършвали зли дела в живота си и въпреки това си живеят много добре, без да бъдат наказани. Срещала съм често и други, които са добри, честни , а страдат от болести или бедност. Как да разбирам това?

- Просто не им е дошло времето да си получат наказанието за злото, което са допуснали или наградата за добрината, която са направили някога. Затова се казва още: „Бог забавя, но не забравя”

Светла отново питаше:

- Но защо Бог допуска да бъдат хората лоши? Защо не ги предпазва от злото, за да бъдат само честни, добри, щастливи?

Ето как разясни този въпрос бащата, който не само Светла, но и много възрастни си задават:

- Бог никога не желае хората да страдат и да бъдат наказани за грешките си. Но, за да не се случва това – да не попадат в капана на злото, хората трябва да се научат да водят чист и добронамерен живот. Само тогава могат да се предпазят от грешки. За постигането на това, всеки първо трябва да изучи своята духовна същност и духовната същност на Всемира като цяло. В сравнение с Бог ние сме като малките деца. Трудно ни е да различим грешното от безгрешното. Предстои ни да се учим в училището на живота дълго време. Да може да израснем преди всичко духовно и едва тогава ще успеем да вникнем с разума си в истинските Божии дела.

След кратко мълчание бащата добави:

- Когато беше много малка, обичаше да ти разказваме приказки. Сега ще ти разкажа една за по-големи деца. Приказката се казва “Малките камъчета и големите камъни”.

- - - - - -

Двама души отишли при един Светец, с молба да им обясни кога един човек може да бъде смятан за грешник и кога е безгрешен? Те разказали на Светеца всеки за себе си какво са правили в миналото, как са изкарвали хляба си и т.н. Единият от двамата се смятал за безгрешен, тъй като не си спомнял някога в живота си да е извършвал голям грях, нито малки грехове. В собствените си очи бил чист и невинен. Другият се смятал за голям грешник, защото като млад при скарване с близък приятел двамата се сбили. Неговият удар бил много силен и приятелят му починал. От този ден съвестта му не спирала да го мъчи. Не се надявал на прошка нито на земята, нито на небето.

Като изслушал и двамата, Светецът казал на първия човек, който смятал, че животът му е безупречен:

- Иди, синко, в полето оттатък пътя и ми донеси малки камъчета, най-малките, които успееш да намериш. Донеси ми колкото може да събереш в ръце. А ти – обърнал се той към втория – иди на същото място, вземи най-големия камък, който намериш и ми го донеси.

И двамата отишли да изпълнят заръката. Когато се върнали Светият човек погледнал камъните и казал:

- А сега вземете тези камъни и ги отнесете точно на тези места, от които сте ги взели. После се върнете при мен.

Двамата отново се хванали на работа. Този, който донесъл големия камък, лесно намерил мястото, от където го взел и го сложил обратно. А другият, не можал да си спомни откъде взел малките камъчета. Така той се върнал при Мъдреца, без да изпълни поръчението. Тогава Светецът казал:

- Човешките постъпки са подобни на тези камъни.

- Ти – казал той на човека с големия камък – лесно си спомни откъде си взел големия камък и за теб не представляваше трудност да го сложиш на мястото му. А ти – обърнал се той към другия човек – не успя да направиш това, защото местата, от които си взел камъчетата са твърде много. Няма как да ги запомниш всичките.

После той продължил:

- Човек, чиято съвест му тежи като голям камък, от неговата душа е по-лесно да се свали грехът и тя да се разтвори за разкаяние. Но тежко на този, който не обръща внимание на малките грешки. Като не ги осъзнава, той няма да поиска и прошка. Горделивостта от богатство, начетеност, каста или потекло, себелюбието и много други, са малките камъчета, които задържат неговото духовно развитие. Те му пречат да различава грешното от безгрешното, доброто от злото. Дори и най-големият грешник със своето смирение, разкаяние и стремеж никога повече да не повтаря тези грешки, си помага да стане по-чист и по-добър.

Двамата мъже били благодарни на Светеца. Тръгнали си и по пътя  всеки за себе си осмислил неговите мъдри думи.

- - - - - -

След приказката бащата завърши своя изчерпателен отговор, с думите:

- Докато не се поучим от грешките си, докато не пречистим сърцата си, не можем да израснем духовно. Когато спрем да повтаряме тези грешки, когато мислите ни са чисти, делата ни добри и обичаме всички, тогава получаваме наградата. На земята тази награда е здраве, щастие, благополучие. Наградата при Бог е безсмъртие.

Тази нощ на Светла не й се спеше. Тя дълго размишлява върху думите на баща си. Чувстваше се спокойна и изпълнена с необяснима радост. Една малка искрица някъде много дълбоко в нея я сгряваше и даваше надежда, че все пак животът е хубав. Тя мечтаеше за един по-добър свят. Стана от леглото си и написа стихотворението:

Моята мечта

Нека има само радост на земята ...

Да има мир, благоденствие, доброта ...

Храна за всички живи същества.

Навред да цари красота, свобода.

Да се обичат всички хора на света.

Да няма злоба, омраза, лъжа,

нито болести нито тъга.

Сълзи да няма в очите,

усмихнати да греят лицата.

Да не грешат повече чедата,

спокойствие и светлина

да са изписани на техните чела.

Хората да се трудят със песен

животът да е приказен и весел.

Вълшебната музика на любовта

да се излъчва от всички сърца ...

Може още много да се мечтае

за добруването в света.

Това е наистина само мечта,

неосъществима на тази земя ...

Но все пак, вярвам, съществува

някъде във Всемира – Тя.

Далеч по-неописуема

по красота от тази, която може

да роди ума на една детска душа ...

Може ли света да се превърне в рай? Този въпрос сега Светла задаваше сама на себе си. Да, може, отговори си тя, но само, когато всяко човешко същество стане толкова чисто и добро, колкото е върховното Божествено същество, от което е произлязло то...

                         - - - - - -

Светла стана на осемнадесет години. Беше чудесен слънчев неделен ден. Приятели на родителите на Светла им предложиха да направят разходка по една широка, пълноводна река. Те наскоро  се снабдиха с нова лодка и искаха заедно да отпразнуват това. Светла вече много рядко излизаше с родителите си, но този път не отказа да бъде в тяхната компания.

Реката, по която се носеше лодката преминаваше през красиви местности. От двете страни по бреговете беше израснала буйна зеленина от храсти и красиви дървета, в които  се бяха приютили на сянка пойни птички. Тяхното мелодично чуруликане създаваше невероятна екзотика.

Светла беше очарована от прекрасните гледки по протежението на реката. Но и сега не пропускаше да зададе въпрос:

- А къде се влива тази голяма река?

- В океана – отговари баща й.

Всички мълчаха, наслаждавайки се на слънцето, на тишината, на природата. „Колко голям е океанът... Земята... Космосът, а къде е краят на всичко това?” –тихичко на себе си промълви Светла. Тя не искаше да досажда на компанията отново със своите разсъждения и въпроси. Но в тази тишина неволно всички чуха тази мисъл на глас. Обстановката предразполагаше за размисъл и водене на разговор свързан с живота, с природните закони. Тогава бащата на Светла каза:

- Това пътуване по течението на тази широка река ме кара да си спомня една притча. Прочетох я, когато бях много млад в една книга на източните мъдреци. Ако желаете мога да ви я разкажа. Тя се е запечатала дълбоко в съзнанието ми и я помня с най-малки подробности.

Всички приеха предложението и затихнаха в очакване. Бащата на Светла започна да разказва:

                          - - - - - -

С есенните дъждове стотици потоци се влели в една малка река. Те препълнили коритото на реката и тя преляла толкова нашироко, че нищо не се различавало от единия до другия й бряг. От малка и незначителна, сега реката станала голяма и пълноводна. Тя се зарадвала и възгордяла много. Дори си помислила, че при нея е цялата красота и водна шир под небосвода.

Поела по течението на изток. След дълъг път накрая стигнала до Океана. Някога тя била чувала да се разказва за Океана, но никога не вярвала, че той съществува. Сега, когато го видяла се убедила, че е толкова неизчерпаем, а изненадата й била много голяма!

Океанът, който разбрал нейната обърканост казал:

- Ти, сестрице, си научила една малка частица от пътя и си въобразяваш, че всичко знаеш. Има толкова много неща, които не сме видели, но това не означава, че те не съществуват.

След това продължил:

- Жабата не може да увериш за съществуването на морето. Нейната граница е само блатото. С буболечката не разговаряй за зимата, тя познава само своето годишно време. Ограниченият човек не може да приеме безграничния Космос. Сега, когато стигна Големия Океан, ти му се полюбува и разбра нищожността си. Самият аз също съм бил заблуден, като съм се мерил със силите на топлината, студа, етера, пространството. Като видях колко малък съм в сравнение с безкрайността, как мога да се смятам за голям!

Всички морета и океани сред Небето и Земята, в пространството изглеждат като вдлъбнатини на камъни в голямо блато. А човекът, който се смята за връх на творението, в сравнение с безкрайното множество неща, прилича на върха на косъм върху конска кожа.

Тогава реката попитала:

- Може ли Небето и Земята да смятаме за най-големи, а крайчеца на косъма за най-малък?

- Не! – отвърнал Океанът - Времето е безкрайно, качествата на нещата са безгранични, за тях няма пространство.

                                  - - - - - -

От разходката по реката,  когато вечерта се прибраха, Светла се чувстваше преобразена и много щастлива. Защо? Защото, освен приятното преживяване при пътуването от гледките сред природата, тя почувства как сърцето й се отвори към нещо ново, което винаги й е липсвало. Съзнанието й сега летеше към далечни незнайни светове ...

Днес Светла прибави още едно зрънце към своята духовна съкровищница!

                             *  *  *