Пламъкът на Любовта
Щом Пламъкът на Любовта
сред звън от сребърни
звънчета засияе,
ще блесне Светлината...
Гордостта Тя ще прогони,
раната кървяща ще зарасне,
болката ще изцери...
Пламъкът на Любовта
мъката изпепелява.
Озарено е лицето
тъй спокойно е сърцето...
Животворна Светлина –
Пламък Вечен на Любовта...
нека в Теб се потопя!
Искам вечно да горя
В Пламъка на
Любовта!
2000година
Радостта е вечна, тя
никога не умира;
скръбта е илюзия,
тя никога няма да оживее.
Свами Шивананда
Всичко на света е като бумеранг.
Получаваме това, което даваме!
Животът е предизвикателство, ще го
посрещна смело – с усмивка, с вяра
и с надежда...
А Любовта? О, Любовта е Вечната Истина –
нищо не може да я унищожи.
Всичко, което не е любов е илюзия...
/ учение на мъдреците /
Зовът на славея
Треви зелени избуяли са,
из въздуха ухае пролетта...
Извива славеят любовни трели
изпраща зов любовен на света!
Над морски бряг се лее песента му,
затихват даже морските вълни!
На белите скали почиват бели гларуси,
любимите ухажват те с криле.
Зовът на славея се носи във нощта,
в сърцата ни разпалва Любовта!
2001година
Пролет
Обичам ви всички,
мили мои сезони.
Но ти сестрице – Пролет,
си ми най-скъпа,
най-обична!
Отмиваш старите ми рани.
Изпращаш в мен живец.
Пробуждаш всички -
хора, птички и малките мушички...
О, как красиво е навред,
когато дойдеш Ти!
Започва всичко да цъфти.
Усмивката ти, Пролет мила,
е вълшебна и опива...
За малкото дете е тя
Грижовна, майчина
милувка...
За влюбените е
омайно биле!
Жадуваме за светли дни.
Облаците тъмни в нас,
мила Пролет, прогони...
Окриляни от твойта доброта,
нека всеки да дари
малко обич на света...
1999 година
Жената
Мъже, познавате ли вий жената,
тайната й на душата?
Когато сянка от ежедневните грижи,
като майка, съпруга или колежка,
се изпише и помрачи лицето,
колко малко внимание й е нужно, за да
изчезне умората...да се сгрее сърцето...
Един прекрасен жест на нежност,
от вас, мъже,
ще отприщи бента...
Дори, когато е настръхнала
като тигрица,
само две топли слова,
от вас, мъже,
превръщат жената в пойна птица!
Щастлива става,
с грейнало лице като зората,
когато нейните очи,
срещнат погледа на други две очи,
изпълнени с разбиране, със благодарност...
Мъже, поднесете на жената –
майката, съпругата, сестрата,
едно цвете – вълшебното цвете
на добротата!
С благоуханието си
то разрушава
всяка отчуждаваща преграда.
Когато прошката дарява,
недоверието се стопява...
С обичта си вратата
на любовта отваря...
Обичайте без да очаквате
отплата в замяна.
Само обич безкористна,
искрена, дава плод
и никога не се забравя!
1999 година
Сърцето на майката
В сърцето на всяка жена
тупти сърце,
но само сърцето на майката
искрено обича!
Само сърцето на майката
може да прощава!
Преминало през
родилната мъка,
чуло първия писък на рожбата,
майчиното сърце,
е толкова голямо,
че е готово за чедото си
да побере цялата болка на света.
Да изтърпи безкрайната
горчилка на живота.
Да страда всеотдайно до смъртта си!
Дори когато порасне,
и поеме своя път,
за майката то винаги
остава си дете.
За него винаги готова
да даде,
своето сърце!
1999 година
Край морския бряг
Вълните морски тихо се догонват,
загадъчно и нежно си шептят.
Отново връщат се обратно,
за да се слеят кротко пак
във тази необятна шир...
Спокойно си сега море потайно,
спокойно е и в моето сърце,
когато съзерцавам хоризонта чист,
потапящ се в безкрайния небесен океан...
Но идват дни на безпокойство,
кога над теб се устремят,
големи облаци враждебни,
със гръм и трясък изведнъж!
Тогаз надигат се вълните с ярост,
започва всичко да бучи.
Така започват да бушуват
тревожни чувства в моите гърди!
Когато горе в небосвода
просветне и изгрее лъч,
утихва тътенът и ето –
отново гладко, тихо си море...
Във твойто огледало се оглеждат
добрите слънчеви лъчи...
Запява ведра струна в мене,
прогонва мрачни мисли надалеч...
Отлитат те кат чайки бели
зареяни в простора...
1998 година
Здравей море
Отмина лятото
отново есента,
разстила златна
пелерина
от жълти дъхави
листа...
Морето тъжно е,
брегът пустее!
Вълните тайнствено
шумят,
отдъхват си от дълъг път...
Сега при теб съм
пак море,
но не за да ти кажа
сбогом...
И в топли и в студени дни,
докато сила ме крепи,
ще идвам тук
на твоя бряг
да вдишвам твоя
благодат...
Дори и тогава,
когато си гневно
и черно, и бурно
враждебно,
аз пак ще се връщам
при теб!
Да кажа:
“ Хей, здравей, море”
Да кажа:
“Добър ден” на чайките
бели в небето,
на чинарите стари,
на боровете зелени...
Да кажа:” Добър ден”
на целий свят!
2001 година
Бяла радост
Бяла зима...
бели чайки...
бяла радост...
красота – пее моята душа.
Белоснежната покривка
крие черната земя.
Снежният декор
навява светла радост –
краткотрайна...
Скоро бялата дантела
се стопява – Погледни!
Майката земя разкрива
изнурена си снага...
Вятър нежно й нашепва:
“Не тъжи...не тъжи...”
Зазорява се – проблясва
светлина на небосвода.
Вятър облаци прогонва,
бяла радост – красота!
Пее Майката земя!
1996 година
Поема за любовта
Къде, къде си Ти – Любов?
През детството те виждах
в майчината ласка.
Търсих те във сестринската обич...
В приятелството всеотдайно,
но бавно Ти отдавна отлетя...
Потапях се в уханието на цветята!
Унасях се от песента на славея в гората!
Любувах се на бледоликата луна и на зората!
На слънцето сияйно в небесата,
Но никаде не те открих – Любов!
Кога настъпи младостта,
прокрадна се във моето сърце,
копнеж за нежна ласка и за топлина...
О, с трепет търсих, чаках Любовта...
Дарена бях със дом, съпруг, деца
щастлива бях, но чувствах самота...
Избяга нейде Любовта!
И може би така чак до смъртта
щях да отмина без да разбера
къде е скрита – Любовта?
Но чудо, Тя била навред край мен!
О, Тя била в самата мен!
Открих магията на Любовта,
едва, когато осъзнах,
че Бог е Любовта!
1996 година
Вълшебен сън
...Плувам със тебе
през тихи води...
Сред зелени ливади
тичаме,
аромата на билките
вдишваме...
По поляни с уханни цветя
за тебе гирлянди плета!
От райски градини
сочни плодове бера
на тебе да ги поднеса!
Нося се с лекота напред,
но не вървя, а летя, летя
заедно с теб...
Песен от сребристи
звънчета край нас трепти
кротко притихвам
на твойте гърди...
* * *
Две сърца са
в плен на любовта!
Танцуват те опиянени,
във вихъра на младостта!
В любящите очи горят
надежди и мечти
за звездни мигове – добри...
Бушуващият океан – Живот
не ще прекърши
техните крила
защото вярват в любовта!
* * *
Денонощно махалото
на времето
дните ми отброява,
пътят на живота
бавно се скъсява...
Какво от това,
че вече няма
да ме има?
Слънцето пак ще
продължава да грее
след като отмина.
Ще се редуват отново:
пролет,
лято,
есен,
зима.
Споменът за мене
бавно ще избледнее...
махалото на времето
ще продължава да се
люлее...
* * *
Звездичке моя ненагледна,
там горе нависоко в небосвода.
Моля те, утеха изпрати ми мила!
Да бъда като теб непоклатима,
и много ...много ...търпелива...
Бдиш цяла нощ на пост
без да заспиш,
сияеща блестиш...блестиш!
Когато вече дойде време,
от тук да си замина,
знай най-напред
край теб ще мина,
без да те отмина...
Целувка ще ти дам
за сбогом звездичке
сребърна любима!
Когато дойде есента...
През времето на пролетта
цъфтеше мойта красота...
Когато си замина пролетта
отмина младостта...
Кога настана жежко лято,
развихрена летях и бдях
над моята градина.
Кипях от сила и мечти
за приказно щастливи дни!
А щом пристигне есента,
повяхва Тя – природата!
Нали частичка съм от нея,
повяхвам също аз със нея,
догдето на света живея.
Признавам си – тъга
нахлува в бедно ми сърце!
Така направен е животът,
по тоз закон неизменим,
всички да се разделим...
Ала дотогава,
докато настъпи края,
ще продължавам песента да пея.
Песента – за Истината само моя!
Балада за двата бора
В тревата зелена
се крие пътека.
Отсреща край нея
два бора красиви
високо стърчат.
Във ранната утрин
разказват си кротко,
съня през нощта
преживян...
От много години
споделят несгоди.
Крепят се взаимно
през всички сезони.
Дъждовни порои,
бушуващи бури
и снежни стихии,
посрещат задружни
безстрашно на страж!
Когато във дните
с лъчите си топли,
целувки изпраща им
техният огнен,
небесен приятел,
признателни, те се
покланят със клони,
за да му благодарят!
Течеше си времето,
но ето живота
наложи си свойто
“ Табу”.
Пътеката малка
превърната беше
в път шумен асфалтов.
Бензинови пари и прах,
денем и в късния мрак,
забулваха клоните зелени...
Дървета и храсти
цветя и треви
умираха бавно
през всичките дни...
Линееха боровете,
тъгуваха за красотата
и за тишината...
Утешаваха се двата
без да се оплакват
от съдбата...
...В една тъмна
неспокойна нощ
неочаквано и изведнъж
изсипа се пороен дъжд!
Гръмотевичен тътен зловещ
разтърси земя и небе!
Но на кого е сърдита Тя,
Природата невинна, добра?
Кой стори й зло,
че така се бунтува
и търси права?
Когато в зори
слънчевият диск се показа,
дискретно надникна зад хълма
и с изненада забеляза:
Лежи на земята повален
единият бор, увяхващ, сломен.
Другият осиротял
обгърнат от тъга и печал...
...Отминаха много лета,
там край черния асфалтов път
все още стои борът – самотен...
Тъжен – няма със кого мъката
да сподели,
през сивите дълги дни...
Спомените му не избледняха...
Времето болката не угаси ...
Не затихна, а изригна тя като вулкан...
Издигна бора клони посивели
като крила изнемощели.
Отправи дълъг жален стон.
Бе зов за помощ,
бе молба...
отправена към вечността...
Невидимите ветрове
отнесоха с любов голяма,
жалбата на двата бора...
От край далечен непознат,
дочу го Бора възроден!
Изпрати му той блага вест:
“Недей тъгува – вярвай!
Щом силно пожелаем,
да сме заедно пак двама,
почакай търпеливо
и със надежда,
отново да ни събере съдбата
във следващия шанс на
Кръговрата...”
2000 година
Мистична приказка за рибката
Живяла някога самотна
мъничка кротка рибка
край тих закътан залив...
Мечтаела за истинска любов,
за дом красив и скромен.
За семейство, за деца,
където с радост, без лъжа
да живее не във самота...
Наивно мислила си
рибката добра,
че щастието е в това!
...Нападана тя не веднъж
от хищниците – риби,
обрулена и уморена
от бурните води
търсела утеха...
Със свойте скъпи рибки
желаела да сподели
какво отвътре я гнети!
Тя питала се: “Дали ще искат да
я разберат?”
Дълбоко в себе си таяла
тъга по нещо непознато...
Как може тя да го открие?
Къде ли то се крие?
...Кога копнеж за нов живот
загнездил се във нея,
повдигнала се изведнъж
над морските вълни!
Над хоризонта светлосин
прониквал топъл
слънчев лъч...
Във чудо се видяла тя
от светлина залята...
В миг спуснала се в
своя дом,
под дълбините тъмни...
Не можела веч да забрави
тоз звезден миг на озарение...
На разказа за светлината
– горе над водата,
отвърнали й всички
присмехулно...недоверчиво...
Смирено махнала с опашка,
на дъното се скрила...
Натъжена, наранена,
избягала усамотена!
И тихо с болка на сърце
заплакала безглас...
Но жаждата за светлината,
копнежът й за свободата,
я тласкали нагоре да заплува!
Привързаността към своя дом,
семейство, роден край, отново я
възпира...
...Минавали годините...
порасли рибките – деца.
Стареела и рибката
грижовна...
Не остаряла във нея само
любовта към
Светлината жива!
Несигурна и плаха тя –
рибката страхлива
надигнала главица,
нагоре търсила искрица.
Но нищо не съзряла веч
сред морската стихия...
Нещастна и обезсърчена,
потънала сломена...
...Успяла вярата да съхрани,
през трудните усилни дни,
отправя се сега отново
към светли висини...
И изведнъж като фантом
сред морските вълни,
изплува тъй голям, добър
и мъдър бял делфин...
Със своя топъл глас продума:
“Не се плаши от мене рибке,
да те посрещна идвам...
Тръгни по моята пътека,
ще преплуваме през Океана
заедно със тебе двама...”
Със свойта мъничка главица
не може малката умница,
какво е Океан да проумее.
Не безразсъдно – доверчиво
приема с благодарност шанса!
Свенливо, с радост и надежда,
поема тя на дълъг път,
със своя Покровител благ.
Все още продължава да върви
по тайната пътека ...
Кога ще стигне свойта цел,
никой и до днес не знай...
1995 година
****
... Моята муза – приятелка
скъпа,
приятелка - добра
ме навести
отново!
Приветствам те с
добре дошла,
приятелко вярна,
приятелко мила!
Навярно очакваш отново
да разтворя
сърцето си
пред теб?
Кому са нужни моите
скромни стихове?
Написах вече
за луната,
за морето,
за душата...
Дори отправих зов
към небесата...
Не е ли вече по-добре
във себе си да съхраня това,
в което чувствам,
че горя?
Тоз пламък в мен неугасим,
да си остане нека, мила,
единствено
за теб и мен...
2008 година
Няма коментари:
Публикуване на коментар