Случки от лятната ваканция

     Имах приятелка, преподавателка по български език на децата от пети клас. Често си гостувахме една на друга, тъй като живеехме в една сграда. Един ранен следобед тя ме покани у тях на кафе. Когато влязох в нейната стая видях, че на масата бяха подредени, току що проверените тетрадки на нейните ученици. Бяха изминали само няколко дни от началото на учебната година, затова се изненадах от голямата купчинка тетрадки. Приятелката ми схвана моето учудване, при което каза:

- Исках да разбера какво ново са научили децата по време на лятната ваканция. Възложих им всеки да опише някаква случка от лятото, която най-много ги е впечатлила.

Проявих желание да прочета някои от съчиненията, ако приятелката ми няма нищо против.

- Радвам се, че се интересуваш от работата ми – каза тя.

Взех първите три тетрадки и започнах да чета.

                      -  -  -  -  -  -

                         Моят дядо

През лятната ваканция отидох на село при дядо. Той живееше сам. Баба почина, когато бях на пет години. Почти не я помня. Дядо ми каза, че много я обичал и често ми разказваше за нея, когато ходех при него. Той е много работлив и добър. Насадил е голям бостан, който се намира извън селото. Там често оставахме да спим в колибата, която дядо сам направи. Тази година пораснаха много големи и сладки дини. Помагах на дядо в работата. Когато започнахме да берем дините, казах му че мога да помагам и когато реши да ги продава. Много се изненадах от думите му:

- Моето момче, няма да продавам, а ще подарявам дините.

- Но защо ще ги подаряваш – попитах аз?

- Искам да зарадвам всеки, който мине край бостана. В тази жега колко добре ще се почувства човек, ако си хапне резен студена диня.

В началото си помислих, че дядо се шегува. Но на сутринта той наистина наля в един голям съд студена вода от кладенеца. Сложи в него няколко дини да се изстудяват. Постави голяма маса на пътя край бостана. На нея нареди резени студена диня. Щом видеше, че се задават хора по пътя, дядо ги пресрещаше с приветлива усмивка, поднасяйки на всеки по един голям резен диня. Хората благодаряха, трогнати от щедростта му: „Бог да те благослови – казваха по възрастните.”

Вечер, преди да си легнем в колибата, дядо ми разказваше много интересни неща за природата, за света, за живота. Гледахме обсипаното със звезди небе. Вслушвахме се в песента на щурците сред пълната тишина. Беше ми хубаво и приятно с дядо.

Той казваше:

- Парите са необходимост, моето момче, но те никога не са достатъчни. Колкото повече ги имаш, толкова повече неща искаш да имаш. Стига ми пенсията, за да се прехранвам. По-важно от парите за мен е да доставям радост на хората. Тогава се чувствам сит и богат.

                               -  -  -  -  -  -

                      Измъчената жаба

С приятеля ми Сашо един ден играехме край вилата в нашата овощна градина. Баща ми беше изкопал няколко дупки, да бъдат готови, когато започне на есен да засажда плодни дръвчета.

Ние се гонехме около тях и се мъчехме да ги прескачаме. На дъното в една от дупките забелязахме голяма жаба. Навярно е паднала отдавна в изкопа. Мъчела се е да излезе, но не е успяла, защото за нея дупката е била доста дълбока. От дългите и неуспешни опити да надскочи рова, тя нямаше вече сили. Лежеше безпомощна и едва дишаше.

Моят приятел взе една дебела и дълга пръчка. Спусна я в дупката. Аз очаквах да помогне на измъчената жаба да се измъкне от рова. Но много се огорчих, когато видях, че той започна да натиска по гърба нещастната жаба с всичка сила. В това време баща ми минаваше край нас. Като видя какво става, беше много възмутен. Бързо взе пръчката от ръцете на Сашо и се помъчи внимателно да измъкне жабата. Успя да я извади. Напръска я с вода и я пусна в близката локва. Жабката беше спасена. После баща ми се обърна към нас и каза:

- Който има добро сърце, винаги помага според възможностите си на всяко живо същество, което се намира в нужда, независимо дали то е човек, животно или птица.

Сашо наведе засрамено глава. Не споменах на баща ми, че нямам нищо общо с това, което направи приятелят ми. Всъщност той знаеше, че обичам животните и никога не бих ги наранил. Надявах се Сашо да си е взел поука и повече да не  повтори тази грозна постъпка.

                      На екскурзия

   

Нашето семейство – татко, майка, аз и сестричката ми отидохме в неделя на екскурзия. С автобус стигнахме до полите на планината, а после тръгнахме по една широка пътека. От двете страни на пътеката бяха засадени различни плодни дръвчета – ябълки, круши, праскови, сливи.

Баща ми разказа за един човек, който години наред всяка пролет, докато бил все още силен и здрав, засаждал по няколко плодни дръвчета по тази пътека.

- Аз бях малък като вас, когато беше започнал да ги засажда. Вижте сега колко са големи и отрупани с плодове. Този човек не само ги засаждаше, но също така и се грижеше за тях, окопаваше ги,  подрязваше ги. Ще видите, че до горе, до края на пътеката е все така. Туристите беряха плодовете, а човекът не вземаше нищо за себе си.

- А какво му се плащаше за тази работа? – заинтересувах се аз.

Баща ми леко се усмихна и отговори:

- Тази работа човекът извършваше безплатно, по своя воля.

           - Не мога да си представя, че има такива хора. Да се трудят, ей така без никакви облаги.

- Да, синко – продължи разговора баща ми – намират се такива хора по земята. Но те са скромни и никога не се хвалят със своите заслуги.

Вървяхме доста по пътеката, когато накрая стигнахме едно плато. Сред поляна от свежа зелена трева видяхме красива малка чешма. Цялата бе облицована с майсторски изработени плочки от дялан камък. Над чучура имаше красив надпис: „Направих тази чешма за благото на хората. Пазете чистота и нека сърцата ни също бъдат чисти.”

- Ето още един пример, когато човек не търси облаги за труда си – каза баща ми.

В изблик на вдъхновение казах на татко:

- Ще предложа да организираме бригада в училище. Ще засадим храсти и цветя в двора, които ще поливаме и поддържаме.

- А ние с майка ти и сестричката ти ще окопаваме и поливаме редовно градинката пред нашия жилищен блок – каза весело татко.

Всички бяхме доволни и щастливи през този неделен ден.

                          - - - - - -

След като прочетох трите съчинения на учениците, неволно си спомних за моето детство. Често чувах родителите ми да казват: „Съветът е полезен, но личният пример е най-доброто възпитателно средство.”