ЧЕСТНОСТ

Черешовото дърво

Бай Любен и леля Веска живееха в красива и добре поддържана къщичка с градинка пред нея. В малкото дворче край оградата към улицата растеше голямо черешово дърво, с което бай Любен много се гордеше. Той полагаше големи грижи за него. Затова всяко лято дървото беше окичено с едри червени череши. Който минеше по улицата, очите му оставаха в тях. Бай Любен по цял ден стоеше в двора и пазеше да не би децата от улицата да оберат дървото. Не позволяваше и птиче да прехвръкне до черешата. Той и леля Веска живееха сами. Децата и внуците им доста отдавна заминаха в чужбина.

Малчуганите от квартала понякога се примолваха на бай Любен да им позволи да си наберат малко черешки. Но свидливият човек не само, че им отказвше, но ги гонеше да не се доближават до неговия двор. Когато се случваше да го няма в къщи, леля Веска набираше голяма паница с череши и набързо черпеше някоя съседка или деца от улицата. За разлика от мъжа си тя беше много щедра. Ако мъжът й не забраняваше, щеше да извика съседските деца да се качат на дървото и да берат колкото искат. Неведнъж съветваше бай Любен да не бъде толкова обсебен от това дърво, често го молеше:

- Нека ние с тебе да оберем ниските клони, а децата на съседите да се качат да оберат високите. Тази работа вече не е за нас. Нали нашите деца и внуци не са тук, кой ще  обере черешите на високото?

Бай Любен беше непреклонен. Една сутрин намери голяма стълба. Разтвори я, качи се и започна да бере череши от високите клони. Голямата кошница му пречеше да се държи здраво за стълбата. Още не беше се покрило с череши дъното на кошницата, когато неочаквано стълбата се наклони и човекът полетя с главата надолу. Леля Веска почна да вика за помощ. Съседите се притекоха разтревожени. Те вдигнаха бай Любен и се обадиха за лекар. Оказа се, че има счупен крак и сътресение на мозъка. Наложи се да бъде дълго време на легло... Дървото остана необрано. Черешите така си изсъхнаха по клоните. Дори и птичките не искаха да ги кълват.

Леля Веска трудно би се справила сама, ако не идваха да й помагат съседите. Децата също помагаха. Метяха двора, разкопаваха градинката, поливаха цветята и правеха покупки от магазина.

Така премина лятото. Цяла година лежа бай Любен на легло. Благодарение на грижовната леля Веска той се подобряваше. Когато започна по малко да става с помощта на патериците, най-напред отиде до прозореца и с тъга се взираше в любимото черешово дърво. Макар, че то беше причината да осакатее, продължаваше да го гледа с умиление, като че ли му беше родно дете.

През пролетта съседските деца разкопаха около стеблото на дървото и го варосаха. От прозореца бай Любен гледаше децата как се трудят и очите му се пълнеха със сълзи.

Беше средата на месец юни. Красивото дърво отново бе натежало от плод. Бай Любен вече ходеше с патериците си из двора. Обикаляше край дървото и му се радваше. Една сутрин, както седеше на пейката пред къщата, извика на леля Веска:

- Жено, обади се на съседите и децата да дойдат да оберат черешата. Да си носят кошници. Има достатъчно череши за всички. Нека всеки да си набере колкото може, за наше здраве!

                            *  *  *

               Дъщерята на пазача

Тази година житната реколта беше много богата. В едно кооперативно стопанство складовете за жито бяха препълнени. Наложи се да бъдат направени няколко допълнителни временни постройки, за да се прибере житото до разпределението му на кооператорите.

Назначен бе пазач, който да охранява складовете. Една вечер преди да тръгне на работа, пазачът събуди четиринадесетгодишната си дъщеря. Тихо й каза, че трябва да го придружи до стопанството. Момичето се учуди, но не възрази нищо на баща си. Очите му се затваряха за сън.

Пазачът взе един вързоп и заедно с дъщеря си безшумно напуснаха дома. Вървяха мълчаливо в тъмната нощ към складовете на стопанството. Когато наближиха първия склад, пазачът се огледа внимателно във всички посоки. Наоколо цареше полумрак и пустота. Сърцето на девойчето се разтуптя от напрежение: “Е, нали баща ми е с мен, няма за какво да се безпокоя!” – мислеше то. Все още не разбираше защо трябва да го води тук посред нощ!

Пазачът развърза вързопа и извади от там няколко платнени торби. Подаде една торба на дъщеря си, като й каза:

- Ще тръгнем от купчина на купчина и ще слагаме от всяка една по няколко шепи жито в торбите. Така никой няма да разбере липсата.

Момичето се дръпна и отказа да пълни торбата. Бащата здраво го хвана за ръката и доведе до купчината. Когато той се наведе, за да загребе първите шепи жито, дъщерята каза на бащата шепнешком:

- Татко, някой ни гледа ...

Мъжът се стресна и бързо се огледа. Нищо не се виждаше в полумрака. Дъщерята отново извика тихичко:

- Татко, някой гледа!

Пазачът се поогледа и продължи да пълни торбата с жито. Когато се премести на следващата купа с жито, девойчето за трети път повтори:

- Татко, гледат ни!

- Кой ни гледа? – попита тревожно бащата.

- Той ни гледа отгоре! – каза момичето.

- Кой гледа отгоре?

- Господ!

                          *  *  *