ЛЮБОВТА

                         

Любовта е висша сила, която царува над всичко. Когато бъде насочена в правилната посока и използвана за възвишени цели, тя е истинско съкровище. Животът може да бъде много лесен, когато се ръководи от любовта. Любовта е навсякъде около нас. Тя е онова нещо, без което не можем и което винаги сме търсили, откакто съществуваме. Да бъдеш влюбен е като да изпиташ състояние на блаженство. Където и да отидеш, накъдето и да се обърнеш виждаш  любов.

Красива е любовта между хората. Любовта на двама влюбени, любовта на майката към нейната рожба, любовта между братя и сестри, приятели.

Любовта, която обгръща целия Всемир е Божията Любов. Онази любов, за която Апостол Павел е говорил, че дава на всички живот. Любовта, в която живеем, движим се и съществуваме. Тази Божествена Любов носи всеки в сърцето си. Ако човек искрено желае да почувства елексира на любовта, той най-напред трябва да осъзнае, че на света има нещо по-велико и сърцето копнее за него.

Кое е това нещо?

Това нещо е чувството, което ни говори за една по-висша Истина от оная, която би могла да бъде възприета само с ума. Тази Истина е Божията Любов.

                                  *  *  *

               Несподелена любов

В центъра на голям град, в една странична тиха уличка живееше вдовица с шестнадесет годишната си дъщеря. Момичето се казваше Моника. Имаше дълга кестенява коса и големи бадемови очи. Стройна, весела и чаровна, тя носеше радост навсякъде, където отидеше и с когото се срещнеше. Докато бащата беше жив, малкото семейство не познаваше какво е недоимък. Той беше тяхната опора. Но след смъртта му, животът на майката и дъщерята се промени. Вдовицата страдаше много по загубата на любимия съпруг, с когото деляха радост и тъга. Докато бяха заедно, дните преминаваха в доверие, съгласие и много обич.

За да успее да поддържа дома си и да отгледа дъщеря си, жената отвори малка шивашка работилничка, на партера към улицата, за поправка на дамски и мъжки дрехи. Скоро Моника ще завърши гимназия, но майката отдавна си мечтаеше дъщеря й да продължи образованието си. Влагаше всички сили и работеше от ранни зори до късна вечер, за да спечели пари за бъдещето на дъщеря си.

На таванския етаж, в къщата отсреща, живееше студентът Виктор. Когато за първи път видя красивата Моника, стрелата на любовта дълбоко прониза сърцето му. От този ден започна редовно да следи от малкото прозорче на таванската си стаичка всяка нейна стъпка. Кога излиза от дома си, кога се връща. Как полива градинката в двора. Как понякога помага на майка си в работилницата.

За да може да срещне момичето, студентът търсеше поводи, като носеше в работилницата дрехи за ремонт, които въобще не му бяха нужни. Никой не знаеше за неговото увлечение по дъщерята на шивачката. Когато Моника стана на осемнадесет години Виктор се престраши и й написа любовно писмо без подател. Страхуваше се, че тя може изведнъж да го отблъсне. Планът му беше бавно да разпали в нея огъня на любовта. Пращаше също красиви букети, придружени от картички с любовни послания без подпис. Момичето бе трогнато от всичко това и заживя в трепетно очакване, най-после тайнственият обожател да се разкрие пред нея. Спокойствието и равновесието на младото девойче бе нарушено. „ Кой си ти?- питаше се все по-често тя – Няма ли да се представиш най-после?”

Това може би скоро щеше да се случи, ако Виктор не бе чул един разговор между шивачката и нейна клиентка. Докато чакаше реда си в приемната на работилницата, неволно чу майката да споменава името на Моника и той наостри уши. Тя казваше:

- Винаги съм била против браковете по сметка. С моя мъж се взехме по любов. Но, когато останах сама, животът ме накара да стана по-практична. Човек не знае какво ще му поднесе съдбата. Аз не съм здрава и няма да мога да работя дълго време, за да помогна на Моника да продължи образованието си за архитект. За да умра спокойно искам да съм сигурна, че дъщеря ми ще бъде подсигурена. Затова съм й подготвила добра партия за брак. Един малко възрастен, но богат и влиятелен човек ще бъде нейния бъдещ съпруг.

Сърцето на Виктор се разтуптя, но бързо се овладя и отново се заслуша. Клиентката попита:

- А Моника дали ще приеме този брак? Може би ще иска сама да си избере подходящ и млад съпруг?

Шивачката я погледна строго, след това бързо и припряно отговори:

- Нима има друг избор? Ще се прегърби от работа над машината като мен, ако вземе някой бедняк. Но омъжи ли се за този солиден мъж, той ще й помогне да довърши висшето си образование и се реализира като добър архитект. Ще живее в богат дом и няма да се притеснява как да свърже двата края.

Клиентката плахо й възрази:

- Но нали ти с твоят съпруг, макар че не бяхте богати, бяхте щастливи. Може би и Моника ще има късмет да срещне такъв добър човек.

- Като моя мил съпруг се срещат един на хиляда. Вече няма такива – тъжно отговори нещастната вдовица.

Виктор седеше като попарен. После направи усилие, стана и тихо се измъкна от малкото помещение за клиенти.

Това, което чу преобърна всичките му планове. Смяташе в най-скоро време да определи среща на Моника, като й признае, че той е тайнственият обожател. Сега бе напълно обезкуражен, а имаше намерение да й предложи брак. Но какво можеше да й даде на този етап? Току що завършил студент. Безработен, без  спестявания, без никакви доходи. Майката ще го изгони още от вратата.

Моника все още тайничко хранеше надежда, че неизвестният влюбен почитател ще й се разкрие. Накрая се усъмни, че някой си прави неуместна шега с нея и си наложи повече да не мисли за това.

След чутия разговор при шивачката, Виктор реши да направи всичко възможно да се срещне насаме с любимата девойка. Трябваше да предотврати този заплануван от майката брак по сметка. Време беше да сподели чувствата си с Моника. Може би и в нейното сърце ще пламне също любовта! Тогава ще я помоли да се оженят тайно от майка й. Като образцов войник на своя пост, влюбеният съсед дебнеше от сутрин до вечер, кога ще се зададе девойката по улицата, за да говори с нея.

Но дните минаваха, а Моника не се виждаше никъде. Виктор не знаеше, че от една седмица момичето отсъства от града. Майката действаше бързо. Дъщерята бе напълно безразлична към  онова, което подготвяше майка й. Живееше като в непробуден  сън и за всичко се съгласяваше. Отпразнуваха годежа в дома на родителите на годеника, които живееха в друг град.

Скоро направиха и сватбата, а след това едномесечно сватбено пътешествие. Съпругът на Моника бе известен банкер и това сватбено събитие бе отразено в градския вестник и по телевизията.

Тази новина разтърси силно Виктор, но не угаси пожара на любовта в него. Не преставаше да витае в мислите му образът на незабравимата жена. Казват, че очи, които не се срещат, се забравят, но за него това не се отнасяше. Времето не излекува болката от несподелената любов.

Ето, изминаха вече пет години от както Моника е омъжена, а Виктор е все така в плен на своята неосъществима мечта – някога Моника да бъде негова съпруга. Сега той беше известен адвокат, в голяма адвокатска кантора в центъра на града. Имаше възможност да присъства на приеми от висшите кръгове и на обществени мероприятия.

Банкерът, съпруга на Моника, почти винаги водеше със себе си блестящата си съпруга, с която се гордееше. Но дали това се харесваше на младата му жена? Тя имаше чувството, че околните, сред които се движеше, се отнасят към нея като към скъп експонат. Мъжът й я ласкаеше и задоволяваше всичките й прищевки. Това не променяше нейното недоволство и капризи.

Виктор и сега, когато Моника беше семейна, не преставаше да мисли за нея. Искаше да разбере дали е щастлива, след като живее в разкош и безгрижие? Присъстваше почти на всички обществени места, където можеше да я срещне със съпруга й.

Ето и днес, на този коктейл, адвокатът отново я наблюдаваше дискретно от своето място.

По лицето на младата жена, проницателният поглед на влюбеният прочете досада и отегчение. Да, тя не е щастлива от този скалъпен от майката брак. Шивачката изпълни своето намерение, но след своята кончина не знаеше как живее сега любимата й дъщеря.

Виктор имаше много начини, за да проучи личния живот на тази високопоставена дама. Разкри от сигурно място, че егоистичният мъж на Моника е против това тя да изгради своя кариера като архитект. Говореше се, че държи съпругата си като в кафез. Ревността и съмнението дали тя го обича и му е вярна, караха съпругът да страда. Това направи живота и на двамата тягостен. Въпреки, че мъжът на Моника се стараеше да й угажда и обсипва с подаръци, скъпи тоалети, бижута, тя винаги се държеше с него резервирано и студено.

Изминаха двадесет години от брака. Това беше съвместен живот по задължение. Понякога Моника си спомняше за някогашния непознат обожател, който я накара да закопнее за една пламенна и безгранична любов. Но нищо вече не можеше да върне ония трепетни дни на младостта и надеждата за повече щастие. Сега можеше да бъде преуспяла архитектка, нейната и на майка й голяма мечта. Остана й само титлата, но без покритие, разбира се, не по нейна вина. Преуспелият и ревнив съпруг използваше влиянието си така, че навсякъде да се затварят вратите при всеки опит на жена му да се реализира в работата си като архитект.

Безцелният живот и безидходицата в която се намираше, я накараха да се  примири със съдбата си. Нищо повече не я вълнуваше. Чувстваше се така, като че ли някой бе влязъл в душата й ограбвайки всичката й вяра и надежда за осмислен и пълноценен живот.

Банкерът неочаквано бе повален от тежка и неизлечима болест. Почина след два месеца. Погребаха го с полагащите се почести на един високопоставен богат господар. По време на церемонията,  сърцето на Моника каточели  беше станало каменно. Не виждаше и не чуваше нищо от това, което се случваше около нея.

Вечерта след погребението освободи цялата прислуга. Искаше да остане сама. Не тъгуваше толкова за кончината на съпруга си, колкото за самата себе си. За отминалата пропиляна младост, за неосъществените си амбиции и за любовта. “Трябва да зачеркна завинаги спомените от миналото. Ще отдам останалите си дни на благотворителност и на преданост към Бог”, обеща си отчаяната жена.

Всяка вечер излизаше на просторната веранда, загледана някъде в далечината.

В една такава тиха нощ Моника забеляза в градината, в сянката на едно дърво, неподвижна мъжка фигура. Тя се изненада, но не почувства никакъв страх. Запази пълно самообладание, стана, запали лампите в стаите и на верандата.

Сред сноповете светлина, по алеята бавно се приближаваше към верандата снажен, добре облечен мъж на около петдесет години. От цялата му осанка лъхаше едновременно сила и благородство.

- Кой сте Вие и как смеете да влизате в дома ми, нарушавайки спокойствието ми? – строго извика самотната жена.

Мъжът спря недалеч от верандата, чувствайки се неловко като ученик пред строгата си учителка. Външно изглеждаше спокоен, но отвътре все още бушуваше огънят на несподелената му любов. Изминаха повече от двадесет години, но нищо не можа да изличи образа на неговата възлюбена. Колко пъти си беше представял този вълшебен миг да бъдат сами един срещу друг, заедно. Ето сега след толкова години тази мечта се сбъдна.

Виктор гледаше Моника с поглед молещ за снизхождение. След като събра цялата си смелост каза:

- Моля Ви с цялата си душа и сърце да чуете историята на една моя несподелена любов, която тая в себе си вече близо тридесет години.

Жената недоумяваше, какво говори този изненадващо появил се мъж. Само бегло си спомняше, че някога, по време на приемите,  забелязваше втренченият поглед на някакъв доста представителен мъж. Това бяха бледи спомени покрити в мъгла.

- Но за каква любов ми говорите? – попита обърканата вдовица.

Виктор наведе смирено глава и отговори с вълнение в гласа:

-Аз съм неизвестният ваш обожател, който ви изпращаше букетите цветя с любовни послания, когато  навършихте осемнадесет години. По силата на обстоятелствата или може би съдбата е пожелала да стане така,  не можах да разкрия любовта си пред вас. Но мога да ви уверя, че през всичките години откакто за първи път ви видях –  до сега, не съм ви забравил и не съм спрял да мисля за Вас и да съм влюбен все още във Вас. Ето и причината поради, която не можех да разкрия чувствата си, за което моля да ме изслушате.

Виктор разказа накратко всичко, което беше преживял по онова време. Накрая завърши с думите:

- Нямам право да виня никого. Като всяка майка и вашата е искала да направи най-доброто за детето си. Тя пожела за зет богат мъж, който да ви осигури. Тогава бях беден студент и нямах никакви доходи. Не можех да Ви предложа нищо друго, освен любовта си. Когато разбрах, че ще ви загубя, реших да действам. Но вие вече се бяхте омъжила. Не съм от хората, които се намесват в семейния живот, дори и тогава, когато виждах, че не сте щастлива, че липсва искрата на любовта.

През цялото време Моника слушаше внимателно непознатия. В нея не беше останало и капчица любов от онова време на младостта, когато копнееше за тайнствения влюбен. Изпита само съжаление към този рядко срещащ се в света, верен на любовта си човек.

Настана тягостно мълчание. Най-после вдовицата промълви:

- Закъснял си, любовнико! Любовта никога няма да се върне повече в мен. Сбогом, завинаги!

Такъв беше краят на една възвишена, но несподелена любов.

                      *  *  *

                        Преданост

Николай работеше като химик – лаборант, в екип с още двама колеги, в завод за производство на химически материали. По време на работа избухна пожар. Николай беше сам в лабораторията, тъй като двамата му колеги по това време бяха в склада за материали. Пожарът бе овладян и предотвратен от охраната на завода навреме. Така не се допусна разрастването му и нанасянето на по-големи щети и жертви. За жалост обаче Николай пострада много лошо.

В болницата направиха всичко възможно да го спасят. Животът му не бе в опасност, но лицето му бе цялото обгорено. Трябваше да бъдат положени много грижи, да мине много време, докато се възстанови кожата на лицето,  което бе обезобразено и напълно неузнаваемо. Цялата му глава бе бинтована, оставено бе само едно малко ъгълче от лявото му око и част от устата. Когато колегите идваха на свиждане, можеха да го открият само по табелката с името, окачена над леглото му.

Два дни след постъпването на Николай в болницата, бе назначена нова медицинска сестра. Казваше се Лена, мило и красиво момиче. Тя трябваше да се занимава с лечението на Николай, за когото бяха нужни специални грижи. Сестрата изпълняваше с голямо умение и старание професионалните си задължения към пациента. Тъй като постъпи на работа след приемането на болния, не бе виждала още в какво състояние е лицето му. Лекуващият лекар нареди да не се свалят бинтовете докато той не разреши.

През изминалата седмица между пациента и медицинската сестра настана мълчаливо и задушевно разбирателство. Без думи между тях се зараждаше всеки ден и всеки миг една силна привързаност. С крайчеца на окото си Николай наблюдаваше всяко движение и всеки поглед на тази прелестна девойка. С ужас установи, че започва да се влюбва така, както никога досега, макар че наближаваше тридесетте. Тя не би могла да го обикне с това погрозняло от пожара лице. Само снимките могат да потвърдят какъв красавец е бил преди инцидента. Но каква полза от това!

Отначало Лена изпитваше единствено само съжаление към пострадалия млад мъж. Подсъзнателно разбираше, че по някаква необяснима за нея причина, този човек не й е безразличен. Очите му вече не бяха покрити с бинтове. Когато го хранеше, той я гледаше с дълбоките си светло кафяви очи, с обожание и благодарност. В тях се четеше толкова страдание и тъга, че тя цялата потръпваше от съчувствие.

Благодарение на младото си тяло и грижите на Лена, Николай се възстановяваше бързо. Започна да говори, макар малко заваляно и бавно.

Дойде денят, когато трябваше да се свалят бинтовете. Николай изпадна в паника, при мисълта, че Лена ще се отврати от лицето му. Помоли лекарите да го изпишат в дома му и там да свалят превръзката от лицето му, под предлог, че не желае да се показва пред останалите болни в този вид. Лекуващият лекар уважи желанието му. Нареди на подчинените си да подготвят необходимото да се продължи лечението при домашни условия със същата медицинска сестра, тъй като тя е вече добре запозната с изискванията при лечението на този пациент.

Николай живееше сам в просторен и добре обзаведен апартамент, наследство от чичо му. От пет години беше без родители. Роднините му живееха в чужбина и почти не поддържаше връзка с тях. Животът го научи с всичко да се справя сам. Но сега нямаше кой да подържа дома и да се грижи за него. Затова след изписването от болницата, заедно с лекаря пристигна и санитарка, която щеше да поеме домакинската работа. Беше около шейсетгодишна, работлива и добра жена.

Когато превръзката беше свалена от лицето на болния, той  нетърпеливо и със страх потледна в огледалото.  Отсреща го гледаше някакво непознато грозно лице и Николай едва не заплака.  Лекарят го успокои като му каза, че след няколко месеца може да му се направи пластична операция, чрез която ще се възстанови първоначалния му образ. Това му вдъхна малка надежда, че ще може да бъде някога с Лена, ако всичко премине благополучно, както го увери лекарят. Но дотогава тя не трябваше да го вижда в този вид.

Лекарите пропуснаха в суматохата да го предупредят, че за да продължи лечението в дома му, всеки ден ще идва същата медицинска сестра, която го е лекувала до сега в болницата. Николай си мислеше, че с малко помощ от санитарката ще може сам да се грижи за себе си. Нямаше представа, че Лена ще идва всеки ден при него.

Рано сутринта, когато Николай още спеше, на входната врата се позвъни. Санитарката очакваше медицинската сестра. Отвори и я покани да влезе, като прошепна, че нейният пациент още спи. Тя тихо влезе в стаята. Приближи до леглото му и въздъхна с болка и умиление. В този миг Лена не виждаше грозното лице, а само чувстваше добротата, която се излъчваше от цялото същество на младия мъж. Неговият невзрачен и окаян вид не беше от голямо значение за нея. Изведнъж тя осъзна, че този човек, с това обезобразено лице, й е станал много близък и мил. Седна тихо на табуретката до него, очаквайки да отвори очи.

Когато Николай се събуди и видя Лена, от устата му прозвуча жалостен стон и той инстинктивно закри лицето си с чаршафа, чувствайки неудобство и срам. Лена се мъчеше да го успокои, като искрено го уверяваше с думите:

- Николай, за мен е важна твоята вътрешна, а не външна красота. Ще ти помагам и нищо не е в състояние да ме накара да те изоставя. Винаги ще съм до теб!

Ден след ден Николай се възстановяваше. Започна да се храни сам. Лена почти не си ходеше у дома. Домът беше голям и тя често оставаше да преспи в съседната стая. Разговаряха много малко, предимно говореха очите им. За всички бе ясно, че между сестрата и нейния специален пациент се е разпалила любовта.

Колежките и приятелките на Лена често й се присмиваха, като казваха:

- Как се чувства твоят грозник?

Лена понасяше всички обиди спокойно, защото вярваше, че сърцето й е на верен път. Тя силно обикна този грозник, в чието присъствие се чувстваше щастлива. Вярваше, че и той я обича.

Николай обичаше наистина Лена и то много повече отколкото тя си представяше, че я обича. Обаче постоянно го измъчваше съмнението, мислейки си: „Не беше ли нейната преданост просто от съчувствие към него, а не от любов? Как може да се влюби някой в такова уродливо лице?”

Измина една година. Лена каза на Николай, че никога няма да го напусне. Тя успя да го увери в своята  искрена любов. Сключиха граждански брак в много тесен кръг. Заживяха радостни в разбирателство и доверие. След няколко месеца на Николай бе направена козметична операция, която излезе много сполучлива. Измина месец и оперирания напълно оздравя. Тогава младоженците поканиха на голямо празненство много приятели, колеги и лекарския екип. Всички бяха силно изненадани, когато видяха как подобно на омагьосания принц от приказка, грозникът се бе превърнал в красавеца, който беше преди инцидента.

                            *  *  *

                                  Среща

Днес в столицата се провеждаше симпозиум на журналистите от цялата страна. По време на една от почивките във фоайето Борис видя Анна – неговата първа любов от гимназията. Тя беше на една маса с още двама колеги и бавно отпиваше горещо кафе. Не бяха се виждали от доста години, но времето не беше я променило.

Борис се приближи, кимна за поздрав и се ръкува с всички.

Анна си мислеше, че нищо не е останало в сърцето й от далечната ученическа любов. Но, когато го видя, спомените изведнъж нахлуха като ураган в главата й. Мъжете обсъждаха въпроси свързани с работата и споделяха мнения по направените изказвания.

Анна в този момент бе далеч от разговора, който се водеше. Тя витаеше някъде в отминалите радостни дни, изживяни с любимия. През годините в гимназията Анна и Борис бяха неразделни. Съучениците и приятелите им ги наричаха Ромео и Жулиета. Той имаше мотор „Хонда”. През свободното време тя се мяташе отзад на мотора. Обгръщаше го здраво с ръцете си през кръста и полетяваха извън града. Бяха дни на истинска дружба и чиста ученическа любов. Смятаха да следват заедно журналистика в столицата. Каква радост беше, когато разбраха, че са приети и ще бъдат отново заедно! На втората година пред Борис се откри възможност да продължи образованието си в чужбина. Анна прие с болка раздялата, но трябваше да се примири. Не искаше да пречи на бъдещите му планове. Отначало, когато замина, подържаха връзка, чувайки се всеки ден. Но постепенно времето все не им стигаше и разговорите намаляха. Анна завърши журналистика и започна работа в родния си град. Борис остана на работа в чужбина. Така всеки пое по своя път.

Дадоха сигнал по радиоуредбата, че почивката е приключила. Анна се върна към реалността. Когато трите дни на дебатите между журналистите приключиха, Борис предложи на Анна да пътуват заедно до техния град. Не беше ходил при родителите си близо три години. Влязоха в луксозния мерцедес на Борис и поеха към провинцията. Настана тягостно мълчание. Всеки очакваше другият пръв да започне разговор. Изминаха доста път и наближаваше обяд. Борис предложи да се отбият в крайпътния мотел, да хапнат и да се порадват на красивата панорама, която се разкриваше от терасата на ресторанта. Знаеше, че Анна е омъжена и има две деца, но той все още не беше женен. След завършване на образованието си отдаде всичките си сили на кариерата. Налагаше се често да пътува в чужбина. Оглавяваше отдел на голям вестник.

Сега, когато гледаше захласнато в очите някогашното мило момиче, почувства, че огънчето на любовта от вълшебните младежки години още не е угаснало в него. Защо тогава допусна да се намеси съдбата и да ги раздели?

- Как живееш със семейството си, Анна? Разкажи ми за себе си! – започна разговора Борис.

Анна го погледна с красивите си добри очи и каза:

- Доволна съм от живота. Съпругът ми работи като икономист към един холдинг. Обича ме и ме уважава. Двете ми деца са здрави, умни и добри. Аз работя в местния всекидневник. Материалното ни състояние също е много добро. Какво друго мога да искам освен здраве и късмет. А, ти как живееш?

Борис отговори с лек оттенък на носталгия и тъга:

-Може би знаеш, аз нямам семейство в чужбина. След нашата раздяла нито една жена не завладя сърцето ми. Семейство без любов не може да оцелее, такава е моята логика. Някога нямахме никакви тайни. Затова кажи ми честно, ти влюбена ли си в мъжа си?

Анна наведе глава, замисли се и тихо отговори:

- Когато разбрах, че пътищата ни се разделят, реших да устроя някак живота си. За мене човешката любов е непостоянна – един мираж, който никога не достигаш. Любовта ти носи понякога тъга понякога неописуема радост, а накрая действителността си казва своето.

- Обичаш ли ме още? – изведнъж попита Борис.

- Това вече за мен няма никакво значение! – отговори Анна, като се мъчеше да запази самообладание и равнодушие.

- Но за мене има - каза самоуверено Борис и настойчиво я погледна в очите.

- Късно е за всичко, Борис! – твърдо отсече Анна.

- Да, късно е! Не можем да върнем колелото на живота назад. За нашата раздяла съм виновен аз. Моля те, да ми простиш!

Станаха, влязоха в колата и потеглиха по пътя към града на отминалите щастливи, младежки спомени изпълнени с любов. И двамата разбраха, че  всичко между тях е вече  приключило. Могат да си останат само добри приятели.

 Когато Борис изпрати Анна и остана сам, в съзнанието му изплува  цитат от една духовна книга: „Мимолетна е любовта на човешките създания на земята, само Божията любов е непроменлива, истинска и вечна” ...

    

                                   *  *  *

                               Изповед

В малката църква, в центъра на града, от дълги години проповядваше отец Богдан. Живееше в близката до църквата малка къща заедно със съпругата си, която почина твърде рано. След нейната смърт проповедникът отдаваше цялото си време в пост и молитви към Бог. Помагаше с каквото може на хората. Сега, когато вече бе целия побелял, нямаше никакви желания, освен благоволението на Бог.

Всички обичаха, почитаха и се доверяваха на този свят човек. Който имаше някакви проблеми или материални затруднения, тичаше при него за подкрепа. Той го изслушваше спокойно и му даваше своите мъдри съвети. Учеше хората как да се предпазват от злото, как да пазят телата и душите си чисти. Съчувстваше и вдъхваше вяра на всеки, който почукаше на вратата му. Идваха да се изповядват млади и стари, бедни и богати, болни и здрави …

От ранни зори всяка сутрин и всяка нощ отец Богдан се молеше на Бог с часове да му помага, да не съгреши. Стремеше се всяка мисъл, всяка дума, всяко действие да бъдат добронамерени и справедливи.

Ако все пак някаква нежелана лоша мисъл проникнеше в него, той молеше Бог да му прости и да го предпазва от лукавия.

Но никой, освен Бог, не може да знае какво се крие на дъното на човешката душа и доколко е възможно на човек да бъде безгрешен.

За себе си отец Богдан беше напълно сигурен, че няма сила, която да наруши вътрешния му покой.

Една нощ на входната врата се почука силно. Всеотдаен и готов да помогне по всяко време,  старият човек бързо отвори вратата.

Остана изненадан, когато видя на прага разплакана, с разпилени дълги и буйни коси, млада красива жена. Тя молеше проповедника с настойчив поглед да й се притече на помощ. Снежнобялата й лека блузка се беше свлякла на една страна.

Отец Богдан стоеше безпомощно като онемял. Жената си мислеше, че той не иска да я защити от нейния разгневен мъж, който в яда си я заплашваше да я убие.

Тогава тя се хвърли в краката на свещеника, започна да целува ръцете му и още по-отчаяно да го моли за подкрепа. Човекът нямаше сили да се съпротивлява. Вълна на сладостна тръпка се бе разляла по цялото му тяло, той затвори очи и падна в несвяст.

Младата жена уплашена избяга и потъна някъде в тъмната нощ.

На сутринта старецът се събуди много късно. За първи път наруши обичайната си сутришна молитва. Целият бе пребледнял от срама, който изпита, когато си спомни какво преживя снощи в присъствието на изстрадалата жена. Обладан от дявола усети, че половият нагон още живее в клетото му тяло. Безсилен беше снощи, да се противопостави на страстта, която го изгаряше от допира на съблазнителната женска плът. Колко много се е лъгал, мислеше страдалецът, че е непоклатим и безгрешен.

Отец Богдан падна на колене и молеше Бог да му прости. Разбра, че това бе един урок, чрез който Господ искаше да му покаже, колко са слаби човешките същества. Неговата гордост, че е почтен и непрегрешим го е заблудила. Осъзна, че още много трябва да се учи, да пречиства тялото и душата си, за да бъде достоен син на Бог.

Съвестта му не беше чиста. Не можеше повече да остане тук в този град. Как ще погледне хората в очите? Така разсъждаваше и се разкайваше добрият старец.

Напълни една стара торба с най-необходимите лични вещи, ценни книги и напусна дома си. После отправи молитва към Господ, да му посочи пътя. Накъде да върви, къде да се подслони, какви добри дела да предприеме в негово име? Да му даде сили да изкупи греховете си и понесе смирено всички изпитания, през които трябва да премине. „Да бъде твоята воля, милостиви Боже!” – нашепваха пресъхналите му устни ...